Диабет тип 2 в България: повече пациенти, намаляващ достъп и по-високи разходи - доклад на АПАЗ

Над 490 000 души в България живеят с диабет тип 2

Над 490 000 души в България живеят с диабет тип 2, като броят им е нараснал с около 13% за последните две години. Въпреки този ръст, достъпът до базови средства за самоконтрол се свива, административната тежест върху лекарите нараства, а значителна част от разходите за лечение се прехвърля върху самите пациенти.

Тези тенденции се открояват в качествено изследване на АПАЗ, проведено сред 30 пациенти и 20 ендокринолози от различни региони на страната, което дава реална картина на системните проблеми в управлението на заболяването.

Парадоксът на лечението: когато подобрението води до загуба на достъп

Един от най-тревожните изводи от изследването е свързан с критериите за гликиран хемоглобин (HbA1c), които в определени случаи създават парадоксален ефект. Пациент с HbA1c 7.5 може да получава терапия с минимално доплащане, но при подобрение до 7.2 губи това право. Така лечението, което е довело до по-добър контрол, става финансово недостъпно. В конкретни случаи това означава увеличение на доплащането с около 86 лева месечно. Това поставя лекарите в трудна ситуация, в която трябва да обясняват на пациентите защо ефективната терапия вече не може да бъде продължена при същите условия.

„Критериите за гликиран хемоглобин създават парадокс, защото когато пациентът се подобри, губи достъп до лечението, което му е помогнало“, коментира Анета Драганова от АПАЗ.

Спад в достъпа до тест-ленти при ръст на пациентите

Данните от НЗОК показват ясно разминаване между нуждите и реално предоставяните ресурси. Броят на пациентите над 18 години, които получават тест-ленти, е намалял от 45 812 през 2023 г. до 33 402 към октомври 2025 г. – спад от близо 27% за по-малко от три години. В същото време общият брой диспансеризирани пациенти с диабет тип 2 се увеличава от 435 664 до близо 493 000. На пациентите в пенсионна възраст се отпускат около 150 тест-ленти, които стигат за приблизително два месеца, но не покриват тримесечен период. Това води до нередовен самоконтрол и повишен риск от усложнения.

„Когато нямаш достатъчно тест-ленти, започваш да гадаеш, а това е опасно“, споделя 67-годишна пациентка от Силистра.

Ограничен достъп до сензори за мониторинг

Паралелно с намаляващия достъп до тест-ленти, броят на пациентите, които използват сензори за непрекъснато мониториране, нараства. Достъпът до тези технологии обаче е ограничен чрез строги критерии – включително конкретни стойности на HbA1c и определен вид терапия. Това изключва именно пациентите с добър контрол, при които използването на сензори би помогнало за поддържане на постигнатите резултати и предотвратяване на влошаване.

Финансова тежест: лечение, изследвания и хранене

Финансовото натоварване върху пациентите е значително и многослойно. Съвременните терапии често надхвърлят 100 лева месечно и се заплащат частично или изцяло от пациента. Допълнителни диагностични изследвания като ехографии, електромиография и хормонални тестове не се покриват от НЗОК и добавят между 30 и 120 лева месечно към разходите.

Особено сериозен проблем е цената на препоръчителния хранителен режим, който може да достигне 300–400 евро месечно – сума, недостъпна за много пенсионери и хора с ниски доходи.

Компромиси с лечението и повече хоспитализации

Когато пациентите не могат да си позволят необходимите разходи, те правят компромиси – пропускат изследвания, ограничават тестовете или не спазват диетата. Това увеличава риска от усложнения и води до по-чести хоспитализации. Данните показват около 35 835 хоспитализации годишно само за диабет тип 2.

„Пациентите често не искат да спазват терапията, просто не могат да си я позволят“, обяснява ендокринолог от Плевен.

Регионални различия и ограничен достъп до специалисти

Достъпът до специализирана медицинска помощ е силно зависим от географското местоположение. Комисиите за одобрение на сензори и инсулинови помпи са концентрирани основно в София и Варна. Пациенти от градове като Разград, Силистра, Търговище и Исперих са принудени да пътуват стотици километри многократно, за да получат достъп до лечение, което формално е налично в системата.

За хора с ограничени доходи или намалена подвижност това е реална бариера. В по-малките населени места липсват достатъчно специалисти, а наличните лекари поемат повече пациенти и разполагат с по-малко време за проследяване.

„В малките населени места достъпът до специалист е ограничен, а пациентите идват късно, вече с усложнения“, посочва ендокринолог от Видин.

Проблеми при преминаване към пълнолетие

Изследването установява рязко влошаване на условията за пациентите с диабет тип 1 след навършване на 18 години. Докато децата получават тест-ленти, при преминаване към пълнолетие тази подкрепа значително намалява или напълно отпада. Това се случва в момент, когато младият човек трябва да поеме по-голяма отговорност за собственото си здраве.

„Когато навърших 18 години, изведнъж всичко стана по-трудно, все едно здравеопазването забрави за мен“, споделя 19-годишна пациентка от Шумен.

Административна тежест и ограничения за лекарите

Ендокринолозите са изправени пред сериозно административно натоварване. Проверки от РЗИ могат да отнемат до четири часа от работното им време. Санкции се налагат при превишаване на лимити за изследвания, дори когато те са медицински обосновани. В редица случаи решенията за терапия се вземат от комисии без участие на лекуващия лекар, а понякога и без специалисти по ендокринология.

„Понякога знам точно какво е най-доброто лечение за пациента, но не мога да го приложа заради ограниченията на системата“, коментира ендокринолог от София.

Това води до напрежение и подкопава доверието между лекар и пациент, тъй като отказите често се възприемат като решение на лекаря, а не на системата.

Какви промени се предлагат

• Удължаване на рецепти и протоколи до 6 или 12 месеца при стабилни пациенти.
• Увеличаване на броя тест-ленти до около 300 на тримесечие.
• Отпадане на задължителната хоспитализация при промяна на инсулинова терапия, когато не е клинично необходима.
• Премахване на твърдите прагове за гликиран хемоглобин като единствен критерий за достъп.
• Децентрализация на процеса по одобрение на терапии.
• Включване на диетологична консултация и психологическа подкрепа в пакета на НЗОК.