Моята среща със 112 - разказва Ивайло Танушев

Опасяваме се, че коментарите са излишни. Дали можем да предположим, че това е единичен случай? Или това е болезнената истина? Публикуваме коментара на Ивайло Танушев без никаква намеса.

Коментар на Ивайло Танушев във FB за повикването на линейка през 112

Дълго се чудих, дали да опиша моята близка среща от трети вид, демек какво е да повикаш линейка през 112. Но реших, че в противен случай може да избледнее споменът и да го забравя.
Поводът: възрастен човек в съседният апартамент (нарочно няма да споменавам подробности) е паднал и очевидно има счупване на бедрената кост, синдром на закованата пета.
Първото нещо, с което се сблъсква човек е естественият въпрос: „Защо, по дяволите, звъня на вас“.

След минута чакане ми вдига оператор и аз описвам, или поне се опитвам да опиша случая, като очаквам да ми изпратят линейка. Тук, разбира се, огромно влияние имат западните филми, където показват оператор, който изпраща линейка докато говори с човека отсреща, пътьом събирайки нужната информация. Как работи системата у нас: на второто изречение ме прекъсват: „А, чакайте, чакайте, прехвърлям ви към Бърза помощ“… Е да бях звъннал направо на тях, знам им телефона от детските си години!!!

След минута ме свързват с оператора в „Бърза помощ“. Тук разговорът вече е интересен. Питат ме за какво става дума и аз обяснявам пак, защото е трудно да си предадат помежду си, че имаме възрастен човек с фрактура на бедрената кост в областта на таза.
- От кой квартал сте?
- Няма квартал, центъра на града.
- Ако не дадете квартал линейката може да се забави, докато ви търси. – Тук вече се чудих да и дам GPS координати.
- Улица, номер, вход – обяснявам, като казвам, че входът е с контрол на достъпа и ще им отворя, когато дойдат.
- Етаж – казвам етажа, като пак повтарям горното.
- Апартамент номер – ОК, но те НЕ МОГАТ да влезнат в сградата, за чий ….
- Вие какъв сте му? – А сега де! Какво значение има? Още минута напразни обяснения, за да може някой да попълни бланка, която никой няма да прочете.
И започва „в очакване на Гого“:
- Та какво казахте, че му е?
- Фрактура на …. – все пак решавам да се правя на образован.
- Ама искате да кажете, че е счупен? – „А не бе, фрактурата е когато кихнеш насън“!
- Да
- Ясно, около коляното ли е? – „Че как, то тазът е в областта на коляното“!
- Не, … - обяснявам вече на ниво ученик 6 клас, поне имам опит с това…
- Има ли температура?
- Ами с фрактура е, боли го, стене … - „А познай ти на негово място ще имаш ли!“
- Разбрахме, но има ли температура? – Тук вече се сетих, Ковид ситуация.
- Не, няма. И да ви успокоя, ваксиниран е!
- Ама проверихте ли му температурата?
- Да.
- Ама измерихте ли му я, или само погледнахте?
- Да, измерих му я! – Няма такова неловко мълчание… Операторката явно в шок, и двамата сме на ясно, че не съм я мерил и никой нормален няма да го направи, ама няма как да ме накара да го направя. Пък и се чудя, ако съм с нормален, демек живачен термометър, което се използва от всички възрастни хора, дали ще ме кара да и звънна след 10 мин, че да видим каква е?
- Имал ли е контакт с Ковид болни?
- Не и е ваксиниран!
- А кога е ваксиниран? И сигурен ли сте за контакта?
- Да!
- Вие на адреса ли сте? – „А не бе, премерих му температурата с пощенски гълъб!“
- Да!!!
- Ще ви изпратя линейка!
Затвори ми, тамън бях решил да я възвелича като египетско божество вече, след този пет минутен, затрогващ сърцето разговор…
След 14 минути ми звъни непознат номер:
- Ама тук е затворено!
- Моля?
- Ние сме с линейката и не можем да влезнем! – Ай сиктир бе, тия говорят ли си въобще? Обещах да сляза да им отворя, белким не си тръгнат.
На вратата един як двадесет и няколко годишен младеж – дет‘ се вика Господ здраве да му дава и да му даде нерви да издържи на простотията – и една пълна лелка 50-60 и нагоре годишна, начумерена и отегчена от живота:
- Аре, к‘во се бавите?
- Слязох от 3 етаж все пак…
- Защо ви е толкова тесен асансьора? – „Ами като го купих го избрах да се гъчкаме с жената, докато се возим!“ Е, реших да спра разговорът до тук.
- Какво му е? – „Аре стига бе, наистина ли????“
- Ами, фрактура ….
Влиза в апартамента и отива да го види – човекът все пак е на земята, очеваден синдром на закованата пета. И въпреки това…
- Няма какво да те гледам, счупено е! – „Ти да видиш!“. Обаче следва спор с човека може или не може да се счупи, защо е счупен, ама как е счупен, което не мога да пресъздам.
- Можеш ли да станеш? – „Сериозно ли??? АМА сериозно? Направо и да изтича до болницата?“
- Не, не може и няма да го караме! – намесих се вече.
- Не ми казвайте как да си върша работата!!!
- Него го боли дори като лежи и има гърчове, от които стене, няма да издевателстваме над него!
- Те всички имат гърчове!
Туш, няма какво да възразя, но тя поне се отказва да го вдигне на крака. Още не го е прегледала, само от далеч и седна на леглото наблизо.
- Какво да го правим?
- Ами мисля, че вие трябва да го кажете това?
- Ами може да го закараме в болница…
- А вие може ли да го оправите тук, на място?
- Не.
- Може ли да се оправи без болница?
- Не.
- Трябва ли да отиде в болница?
- Да.
- Ами какво тогава искате да кажете?!?
- Ами трябва да решите какво искате да го правим!
- Ами дайте да го караме в болница!
- Сигурни ли сте? – „Ами не, викнах ви, за да пием по кафе, докато човекът лежи на земята, даже може да го използваме за масичка!“
- Да, сигурен съм!
- Ама той трябва да е съгласен! – „Не бе, той предпочита да го боли и да лежи на земята!!!“
- Да, съгласен е!
След постигнатото съгласие вече си отдъхвам и решавам, че нещата вече са ОК.
- Вземете му нещата и да вървим!
- Добре, кажете, моля, какво да взема, че да не забравя нещо! – Все пак и аз съм човек и съм притеснен, със сигурност ще пропусна, а в Ковид ситуация ни посещения, ни дявол все пак.
- Вземете му неща за болница!
- Нещо специфично?
- Не!
- Маска?
- Да! – „Не бе, хич не е специфично“…
Ясно, няма да се оправим, събрах каквото се сетих все пак. Сега, като помисля, май само кърпа за лице забравих. Вече спокоен, че тръгваме:
- Хайде, не ми губете времето!!!
- Добре, готов съм.
- Донесете ми един стол!
- За какво?
- Да го сложим на стола и да го занесем.
- МОЛЯ??? Той е с фрактура….
- Не ме учете как да си върша работата!!!
- ОК. – нося стол, тук момчето се намеси, че няма как да го сложим на стол. Двама на един, дамата кандиса, че със стол ще ни е трудно.
- Не може ли да го пренесем с носилка?
- Тя не влиза в асансьора!
- Ами да минем по стълбите?
- Няма кой да го носи по тях!
- Ами ние с момчето…
- Той ми е шофьор! Не е НАША работа да ви носим пациентите до линейката!!!
- МОЛЯ??? – Тук вече дамата млъкна и въпреки любезната ми фраза буквално беше три крачки назад. Това не мога да го преглътна и до сега. Ако човек е сам какво, карат го да пълзи до линейката ли? И за какво са ми те, ако аз трябва да го премествам и то при положение, че трябва да е обездвижен?
Момчето се намеси, каза, че ще го носим заедно, но няма как с количката. Според мен заради страшният поглед на лелята… Стигаме до извод да използваме одеяло, което да пъхнем под него – не е оптимално, със сигурност не е обездвижващо, но за това време…
- В коя болница да отидем?
- Пирогов.
- По-добре ВМА, там са ОК.
- Не, благодаря, искам в Пирогов.
- Ама вие не разбирате, какво ще правите там? Всички все много знаете, Софиянци сте …
- Чакат ни в Пирогов! – Не е лъжа, един приятел ни чака там, жив и здрав да е дълги години още и той!
- Как така ще ви чакат?
Няма да описвам поредният абсурд с лелката, но след 5 минути все пак решава, че и Пирогов е болница и може да стигнем до нея.
- Като сте такива, да си бяхте извикали частна линейка!
- Моля?
- Ами като сте с такива претенции!
- Ама вие ме попитахте в коя болница! И аз искам само да го закарате до там!!!
Както и да е, хващаме одеялото и с триста зора се намъкваме в асансьора с момчето, но … О! Ужас! Няма място за лелята! Казвам и, че ще я взема на втория курс и слизаме. До входа вече може с носилката, докарва я момъка и слагаме човека на нея.
Питах шофьора дали може да ме изчака да си взема дрехите и багажа, той се съгласи и тръгвам на обратно, където на входа пак се сблъсквам с лелята:
- Ти къде?!?
- Ами отивам да си взема дрехи и багажа на болният.
- Добре, ама трябва да се разбереш с шофьора!
- Разбрахме се! – наивно отговарям аз.
Взимам си нещата, сядам в линейката и аха да тръгнем и след половин метър спираме. Вратата се отваря с трясък и лелята нахлува:
- Аз казах ли ти да се разберете с шофьора БЕ!?!
- Моля?
- Ние не сме ви длъжни да ви носим болните! Вие за какъв се мислите?!?
- Не ви разбрах?
- Ей, да му дадеш пари на момчето, щото … той не ви е длъжен с нищо!!!
Бъркам в джоба, ама греда – нито лев. Само монети. Не, че не трябваше да и тегля една още на момента, ама хем притеснение, хем уж човещина, пък и ако не беше момчето, онази сигурно щеше да го кара да тича по стълбите до линейката:
- Нямам. Спрете на някой банкомат да изтегля и ще му дам!
- Къде са наоколо?
- Ами де да знам от къде ще минете, като завие където види табела да спре!
- Че ние да не сме ви такси бе! Че и да ви спираме където сте решили??? – Този път на мен ми е ред да съм в ступор, не знам какво да кажа. Гледам я и се чудя как очаква да получи нещо тогава….
Ядосаната леля удари вратата на линейката и се качи отпред, тръгнахме.
Стигаме в Пирогов, ама на естакадата един камион разтоварва медицинска техника. Да, камион на естакадата за линейки. Спират нашите и решават да чакат:
- Не можем да се качим!
- Виждам, ама до линейката е вторият вход, да влезем от там?
- Абе ти много знаеш бе! – Прас вратата пак…
След пет минути все пак мисълта стигна до подобието и на мозък и решиха, че ще влизаме през страничният вход. Който буквално беше до вратата на линейката.
- Трябва да отидем в 108 кабинет.
- Абе ти ли ще ме учих как да си върша работата?
- Не, просто там ни чакат!
Дойде санитар, преместихме го на болнична количка. Лелята крачи гордо напред, ние след нея, стигаме до кабинета, отвън буквално 100 човека, добър ден за Пирогов. Лудница, тя влиза в кабинета, предава нещата, излиза:
- Ето ви на, вие си избрахте тази лудница!
- Да, няма проблеми.
- Е докарахме ви, банкоматът е те там…
- Чао!
- Ама….
- Чао!!!
Та това ми беше първи март. По български.
Но знам едно – няма по измекярска работа от това! Макар, че се къпах - още се чувствам омърсен от тази жена и цялата ни система…