Светослава Павлова: Имам проблем с "кварталния луд", но никой не иска да се занимава

Публикуваме историята на Светослава Павлова, която разказва за неприятен инцидент, който е преживяла с детето си. Публикуваме снимката и реалното име на читателката с нейно разрешение.

Зад проблема с агресивните хора с психични проблеми може да застане почти всеки от нас, а това да бъде история, която се е случила в който и да е български град или село. Дали наистина решението е да се подготвим за самоотбрана? Безсилни ли са институциите?

"Живея на бул. Цар Симеон Велики, в района, известен като „спирката на Чайка“ за старозагорци. Имам син на 4 години и половина, който ходи на детска градина със служебен автобус на градината. Така че сутрин чакаме въпросния автобус на спирката пред жилището ми, вечер го взимам от спирката на отсрещната страна на булеварда. Много оживен район е, много хора, много деца също така, защото наблизо се намира основно училище, детска градина, а и освен това – главна пътна артерия на града.

Имаме си, както в много други райони, и „квартален луд“. Не се наемам да кажа каква е точно диагнозата на този човек и откога тормози с поведението си хората, живеещи или просто минаващи оттук, но аз съм в сегашното си жилище от три години. За тези три години не помня ден, в който да не съм го видяла или утрото ми да не започне с крясъците му, ако са ми отворени прозорците в хола.  В тъмната част на денонощието не съм го засичала, поради което предполагам, че има жилище, в което се прибира вечер, близки, които полагат грижи за него, някакви поне... Като доста хора с подобни проблеми и този мъж по цял ден обикаля безцелно района, в добавка крещи някакви обикновено неразбираеми неща (само някоя псувня съм чувала като разбираема реч от него) и интензивно ръкомаха. Съвсем видимо е и за случаен минувач, че човекът е с ментални проблеми и хората просто го заобикалят. В общия случай – и той ги подминава, ама в общия.

Може би живеех в сегашния си апартамент от 3-4 месеца, когато за първи път го видях да удря жена. Жената си чакаше автобуса на спирката, той си ходеше наоколо, тя беше с гръб към него и дори не го видя. Абсолютно непровокиран по никакъв начин от нея изведнъж си смени „траекторията“, удари й един юмрук в гърба и отмина. Жената залитна напред, обърна се, имаше изумено изражение и явно не разбираше нито кой я удари, нито защо. В този момент автобусът й дойде и тя се качи в него. Аз си отбелязах наум, че въпросният психично болен човек явно е и агресивен, а не просто шумен, както си мислех до момента. Започнах да го заобикалям още по-усърдно, особено пък с малко дете в количка, а и с моите 50 килограма... Ами да, страх си ме беше и се чувствах и все още се чувствам притеснена, когато е наоколо. Особено като осъзнах, че „механизмът му“ на отключване на агресия е непредвидим за околните, няма никакви „предварителни сигнали“, че ще посегне на някого или на кого точно, НЕ Е условие да си го провокирал по някакъв начин, дори да си го погледнал не е нужно. А опази се де! Опцията ти е просто да стоиш максимално далеч от него – друга няма.

След първия случай, в който го видях да удря, до днешна дата лично аз съм го виждала да удря още 3 или 4 пъти и винаги жени. Обикновено жените са сами, без придружител мъж имам предвид. Та каквито и да са му менталните увреждания, някаква логика при „избора на жертва“ проявява все пак. Все е някой, когото физически превъзхожда. Когато синът ми тръгна на детска градина, сутрешните ми срещи с този мъж, както и следобедните станаха неизбежни. Изпращам дете, посрещам дете, той все е наоколо, аз все съм на тръни. Естествено редовно минава на сантиметри от мен и други майки, чиито деца са в същата детска градина, крещи, ръкомаха, ние колкото можем отстъпваме нанякъде, ама къде да идеш? Чакаш дете все пак, на спирката – не може да си далеч от нея. Още на първия месец посещения на детето ми в градината друга майка ми се оплака, че преди дни я ударил. Няколко месеца по-късно пред мен удари друга жена, чакаща детето си на спирката. Коментирах тези случки и със служителки в кварталния магазин – споделиха, че много клиентки са се оплаквали, че ги е удрял, т.е. нито са някакви единични и редки тези му прояви, нито е да не се знае за тях, поне в квартала. Дали някога, някой, някъде се е оплакал от това – не знам. Но мерки спрямо въпросния мъж – със сигурност никой никога не е предприел, поне откакто аз живея тук.

Преди година и половина някъде, една сутрин и на мен ми дойде ред за съприкосновение с този мъж. Точно бях качила детето на автобуса и държах картонена чашка с кафе. Той както ме беше подминал вече – пак крещейки и ръкомахайки разбира се – внезапно се върна, дръпна ми кафето от ръцете, заля ме цялата разбира се, след което отпи от чашата (каквото беше останало) и я хвърли със замах на тротоара. Аз вече спринтирах към входа на блока. Оттогава съвсем съм на тръни като излизам. Когато се налага да съм навън и той е наоколо, се движа на „прибежки и припълзявания“ както се казва, върша каквото имам максимално бързо и се прибирам. Това, че редовно рита и блъска паркираните в района коли – даже не го и броя.

Цялата тази предистория за ималите търпение да я прочетат дотук я споделям за илюстрация, че човекът си е агресивен по принцип, тези му прояви не са прецедент, не са и тайна, ама „решението“ е всички живущи наоколо просто да се пазим и да се притесняваме на всяко излизане той какво и дали ще направи. Вчера, 29.09.2015 г., към 7:45 излязох с детето си, за да го кача на автобуса за детската градина. С мен беше моя съседка, пътуваща със същия автобус. Не чакахме на самата спирка, а на ъгъла на „Цар Симеон Велики“ и ул. „Подполковник Калитин“, т.е. малко преди спирката, точно до едно павилионче за зеленчуци. И въпросният мъж внезапно изскочи иззад павилиончето и застана пред нас – взе да крещи, да ръкомаха, отстъпихме максимално, ама нямаше накъде вече (опряхме в павилиончето). Стиснах сина си за ръка и го придърпах до себе си. Този се врътна внезапно, уж ни отмина и в следващия миг рязко се обърна и заби в тила на детето ми такъв шамар, че ако не го държах за ръка, щеше да се простре по очи на земята. Подчертавам много дебело, че никой от нас не е издал звук, не е направил гримаса дори, нито жест, че евентуално да сме предизвикали такава реакция. Синът ми пък съвсем. Още беше сънен и си седеше кротко до мен и се оглеждаше дали идва автобуса. Не видя и удара, само го усети. А аз просто не можах да асимилирам станалото. Рефлексът ми беше да гушна детето максимално плътно, ако този посегне пак – ударът да е по мен. Той си седеше до нас, аз в паниката си креснах нещо от вида на „Разкарай се бе, изрод!“, не помня съвсем точно. Разтреперих се от нерви и чувство на безсилие. Този се махна, дойде автобуса, изпратих детето и се върнах в жилището си твърдо решена, че това повече не може да се търпи!

Помислих си, че още в онзи момент трябваше да звънна на 112, ама то стана за секунди, аз в тотален мозъчен блокаж и не го направих. Вече 10 минути по-късно да звъня – това е спешен телефон, а спешен случай нямам в този момент пък. Отворих лаптопа, грабнах телефона и започнах да ровя и да разпитвам каква е процедурата в подобен случай, къде и как да подавам жалби... Нормалното. Дълбоко убедена, че все пак при ударено дете, ако ще и без трайни последствия за него и при цялата друга идиотщина от предишните години с този мъж, не може да няма начин да се вземат мерки по въпроса. Ефективни при това. Ядец. Още докато проучвах какво да направя, всеки, с когото разговарях – хора, пряко анагажирани с такива случаи, хора имали същия вид проблеми (че и доста по-солени) – докато тръгна да обяснявам какво е станало и направо ме пресичаха с откровеното си мнение, че няма смисъл да се занимавам. Нищо не мога да направя. Последваха детайлни обяснения и защо няма смисъл, както съвети да си купя някакъв спрей и просто да се пазя и да внимавам. Друго нямало какво. Е, не! Звъня в РДВР, обяснявам защо, бързо ме свързват с когото трябва, обяснявам пак. Отношението на полицая на телефона – професионално, адекватно, отговори подробно на всичките ми въпроси. КЛЮЧОВИЯТ момент е, че шанс за някакви мерки има (въдворяване за принудително лечение), понеже ИМАМ свидетел. Давност за случката няма, т.е. мога да ида да си напиша заявлението в полицията и днес, и утре. Решавам, че ще направя това на следващия ден, за да изпипам всичко и да им дам максимален шанс да действат. Като се прибере съседката, ще я помоля за личните й данни, за да я впиша като свидетел на случката. Логично – те ще извикат и нея да даде едни показания и да ги подпише. Аз ще съдействам на полицията да установят по каналния ред самоличността на мъжа (това е лесно, той си е наоколо всеки ден). Въпреки че детето ми не пострада сериозно – след градина все пак го водя на преглед, ама при специлист. Не заеква и не му е сцепена главата, но пък  за всеки случай... Детето си е добре. Найс. Естествено, разказвам на специалиста по какъв повод го посещаваме. Поредно мнение - просто да си купя спрей или друго и да се пазя. И понеже човекът има съвсем пряко отношение към ей такива случаи – откровено и подробно ми обясни и защо мерки нито ще се вземат, нито е възможно да се вземат и при съвестно свършена работа от всички институции по веригата. Не и за нашата случка. Евентуално, ако има някой убит – тогава. Мила родна картинка, нали...

Кой каквото и да ми разправя, към онзи момент аз не съм склонна да оставя нещата така, още по-малко съм склонна да ги „решавам“ по начин, който е, меко казано, противозаконен. Откровено се самонавивам, че има смисъл да се занимая, по каналния ред, нищи, че е тегаво. То лесно в този живот – за нищо няма. Ще си пусна аз жалбата, ще натискам, ще пиля, все нещо ще излезе... „Консултирам“ се междувременно с де що има приятели и познати полицаи, психиатри, юристи - чувам едно и също обаче, отвсякъде. „Зарежи тази работа, няма смисъл“. Включват се и приятели, които са циклили с години по тези процедури по сходни поводи и те ме убеждават, че е тотално безсмислено да се занимавам... Към 20 ч. вечерта вече се чувствам като изцеден лимон, не съм малоумна, все по-ясно осъзнавам, че всъщност наистина няма какво да направя в ситуацията и всичките институции няма как да ми помогнат. Не и реално. Че няма да ме върнат и да не ми приемат жалбата – нищо не променя в ситуацията. Поредната за отлежаване. Карай, аз все пак утре ще я напиша.
Тази сутрин, спретната да ходя до РДВР, след като пратя малкия на градина – получавам отказ от свидетелката да свидетелства. Е, не! То колкото няма шанс и с нея, сега тотално вече няма. Нямала време жената, не искала да я занимават и разкарват, ако обещая, че няма да я занимават – да, ама иначе – не ще. Иначе – хубаво било, че опитвам да направя нещо, трябвало си, този бил опасен и тормозел всички ни... Съвсем по нашенски, какво ли се чудя. „НЯКОЙ да вземе мерки, ама мен да не ме занимава и сполай му“. Ама ще спра дотук коментара по този въпрос точно, че ми идва да бълвам доста нелицеприятни неща.

Не, не подадох жалба! Не защото толкова ми е зор да отделя 15 минути за целта, че и доста над това, но нямам чак такива психически отклонения, че да допусна дори, че нещо от тази жалба ще последва по разрешаване на проблема. Нито има смисъл да се хаби ресурс, да се пращат полицаи и коли да прибират „кварталния луд“, че да установяват самоличността му, както там си е по реда понеже аз съм входирала официално оплакването си и са длъжни да го направят. Имат предостатъчно работа за вършене, по-съществена от „преливане от пусто в празно“. Минавам официално в „отбора на съседката“ и още няколко милиона драги сънародници с „ми не ми се занимава“. 35 години все се занимавам и все се навивам, че има смисъл и все се убеждавам накрая, че не е имало. Крайно време е да престана и аз. Даммм. Ще си купя спрей. Може и бухалка, може и пистолет да си купя, може и да ги ползвам накрая, то в Дивия запад това е решението очевидно. Всичко останало е „на хартия“ само и „ми не искам да ме занимават“.