Доц. д-р Владимир Пилософ: Медицинската грешка трябва да се изучава и анализира

  Сърцето е слабото място на българина. При близо 66% от нашенците, починали от незаразни болести, е отказал именно най-важният мускул. Това сочат данни на СЗО, разпространени преди дни. Защо не ни издържат сърцата? Играе ли си с живота си българинът? Или всичко е в ръцете на здравната система, отговорите се опита да даде доц. д-р Владимир Пилософ.

  - Доц. Пилософ, Световната здравна организация разпространи тези дни данни, че българите умират най-много от сърце. Там ли ни е най-слабото място?

  - Ние, кардиолозите, отдавна говорим, че сърдечно-съдовите заболявания са на челно място като причина за смъртност в държавата. Но когато коментираме тези данни, трябва да имаме предвид две неща. Първото е, че поради застаряването на населението очевидно относителният дял на тези болести ще нараства. Другият въпрос е доколко те са нараснали реално, като изключим демографския фактор. Аз не съм убеден, че непременно има някакъв растеж в сравнение с миналите години, защото у нас не разполагаме с достоверни изследвания по този въпрос.

  - Какво правим или не правим, за да станем обект на тази статистика?

  - Не се борим достатъчно срещу влиянието на рисковите фактори. Знаем ги, те са банални - главният е тютюнопушенето. Другият -обездвижването. Като вземете и нездравословното хранене, което е характерно за българина, това се все фактори, които биха могли да се управляват от човека. Просто малцина им отдават сериозно внимание. Да вземем нещо просто - консумацията на сол, която има отношение към артериалната хипертония. Доста проучвания сочат, че българинът яде 3-4 пъти повече сол, отколкото му трябва. Децата от малки свикват на по-солен хляб и точно той им е вкусен. Ако им предлагаме друг тип храна от малки, ще формират различен вкус и ще бъде по-лесно да ги предпазим. Спомням си, веднъж казах на един хлебопроизводител, че хлябът ни е прекалено солен, и той направо щеше да ме убие. Каза ми: "Такъв хубав хляб няма никъде."

  - Това вече е въпрос и на занижаване на нормите за солта в различните продукти.

  - Сигурно трябва да ги занижат, но това е един сложен процес, който засяга цялата индустрия. Което означава цялата държавна машина да бъде впрегната в него. Лекарите имат най-малко участие в това. Те могат да бият камбаната и да казват кое е здравословно и кое не. Оттам работа на държавата е да реши как да се внедри.

  Имам впечатлението обаче, че нашите политици не могат да се разберат помежду си, че трябва да има единна стратегия в здравеопазването. Тя няма как да бъде на леви или на десни. Трябва нацията да се обедини по въпроса какво здравеопазване иска. Освен това е време да стане ясно на всички български граждани, че ако искат здравеопазването да е добро, то струва пари. При това немалко. И каквито и реформи да се правят, те не трябва да бъдат под натиска на търсене на политически дивиденти. Промените в една здравна система изискват време. А това означава да не се правят под натиск, защото тогава обикновено резултатът не е добър.

  - Българинът май обръща внимание на здравето си чак когато го увреди?

  - Да, достатъчно е да направите анкета колко хора си мерят редовно артериалното налягане. Едва ли ще са много, въпреки че това е шанс човек да провери дали нещо не се клати у него.

  При нас има един парадокс - човек, който нито се движи, нито спортува, пуши по не знам колко цигари на ден, накрая идва и казва: "Вие не ме лекувате." Все едно казва: "Хайде първо да се увредя, пък после ще ме лекувате." Вместо превенция, по-скоро схващането е: "Абе, защо няма едно хапче да глътна и да ми реши проблемите."

  - Заради липсата на училищни лекари и педиатри случва ли се да хванете не навреме тийнейджъри със сърдечни проблеми?

  - Сигурно има и такива случаи, които бих могъл да цитирам. Но това е част от един много важен проблем - у нас се очертава дефицит на лекари. В някои специалности вече е видим. Ние например търсим със свещ, за да намерим "жив анестезиолог". И тази специалност е само върхът на айсберга - те най-много бягат, защото най-лесно си намират препитание навън. Педиатрите също са на изчезване. Когато направихме реформата, голяма част от тях станаха джипита. Те запазиха детския контингент, но работят основно като общопрактикуващи лекари. А с течение на времето това поколение си отива. И, колкото повече времето минава, толкова повече педиатри на терена няма. Другият проблем, който касае обслужването на пациентите е, че квалификацията на лекарите също започва да спада. И колегите не са виновни за това. Ние нямаме държавни изисквания за допълнителна специализация. Не са създадени нормални условия - лекарят едва ли не трябва да избяга от работа, за да се квалифицира. А това трябва да става минимум на 4 г., защото нещата в медицината са много динамични.

  - Това ли е една от причините за зачестилите случаи на лекарски грешки?

  - Нека не говорим за лекарски, а за медицински грешки. Лекарската грешка опира до точно определено лице, което нещо не е направило. А медицинската включва грешките, които се получават по цялата верига, и е по-широко понятие. Според статистиката в САЩ от медицински грешки загиват повече хора годишно, отколкото от катастрофи и ракови заболявания, взети заедно. Това не е нещо, което винаги е подсъдно - медицинската грешка трябва да се изучава и анализира, за да можеш да я предотвратиш в следващ случай. Ние обаче нямаме статистика за тези грешки, нито методика за определянето им.

  - У нас битува мнението, че докато не си платиш, лекар няма да ти обърне внимание.

  - Генералният въпрос за мен е, че първо трябва да стане известно кое колко струва. Все още няма изработена методика за определяне себестойността на диагностичните лечебни процедури. Когато лекувате един пациент, единственият критерий е клиничната пътека. А вече стана ясно, че тя не е онзи разумен метод, който ще ни даде възможност действително да финансираме добре здравеопазването. Говорим за смяна на модела - така наречените диагностично свързани групи (ДСГ). Но на всички е ясно, че дори технически е трудно да се мине от един модел на финансиране в друг от днес за утре. Швейцария например от началото на 2012 г. внедрява ДСГ, но решението за това е взето през 2000 г. Не знам при нас какви са точно намеренията на министерството, но на мен ми се струва рисковано да се вкарва отведнъж нова методика, преди да е тествана поне тук-там. Аз дори заявих официално на министъра, че нашата болница е готова да стане едно от пилотните звена, където да се тества подобна система.

  Освен това трябва добре да се разбере, че не всичко може да се вкара в ДСГ. Във Франция например оттам са изведени много тежко болните. Те се финансират отделно. При нас този въпрос още се дискутира. Тежките пациенти са изключително малък процент от всички пациенти на една болница. В нашата годишно от общо около 15 000 хоспитализации около 250 пациенти са с тежко протичащи заболявания и усложнения. Въпреки че са толкова малък процент, те харчат на година толкова, колкото е целият разход на болницата за един месец. Това означава, че ние би трябвало да получим финансиране за още един месец само за тях. Иначе този разход така и не се покрива. Невъзможно е и с най-блестящия мениджмънт.

  - Една анкета на Българската стопанска камара показа неотдавна, че българите са склонни у нас да има болници за осигурени и неосигурени - казано по-друг начин - болници за бедни и богати...

  - Не бих желал в моята страна да се въвежда понятието "болница за бедни или за богати". Логиката би трябвало да е друга - когато има беден или безработен пациент, да се доплаща от социални фондове. Но това не се прави. В момента е цяла олелия да получим финансиране за пациент, за който е доказано, че няма как да плати нещо, което е предвидено да се заплати от болния. Пишем писма, правят се проверки, в интерес на истината понякога получаваме финансирането. Но това е доста сложна машина. И най-вече не е работа на директора на една болница да се занимава с тясно социалните въпроси.

  - Много се говори за въвеждане на еднодневни операции като мярка против източване на здравната каса с по-дълги престои...

  - Да, желателно е това да се случи в действителност. Преди известно време от името на национални консултанти, работещи в нашата болница, се изпрати информация в Министерството на здравеопазването. Действително има много случаи, при които е възможно в рамките на 10-12 часа да се направят някои процедури или изследвания. Нека пациентът да се приеме само за това време в дневен стационар, който след това затваря врати. Нужно е обаче преди това да се избистрят ясно правилата за работа на подобни стационари - как ще се отчита дейността им например и съответно как ще се финансира.