Българското здравеопазване - пореден месец в плен на приспивното клатене

В българската метавселена всичко е въпрос на спокойствие и очакване. Докато чакаме правителство, бюджет, подходящия избор и всичко останало, всички ние играем игра, която ни е позната от детството. И така сме се увлекли, че не разбираме, че времето ни изтича. За разлика от топлите усещания и спомените за игрите пред блока, когато беше забавно да бъдеш герой и да разрешаваш виртуални (не ги знаехме такива, наричахме ги „измислени“ проблеми), днес пред пред нас стоят реални задачи. Не ги решаваме, защото това ни губи точки и ценно игрово време. Да топкаш с топката и да не правиш нищо е нещо, което не само в баскетбола означава „изчакване". Служебният министър д-р Меджидиев определено не бърза.

Какво всъщност изчакваме?

Ниските заплати в сектора

Кризата оголи изключително много един наболял проблем – заплащането в сектор „Здравеопазване“. Правим уговорката, че ако погледнем статистически (per capita) – положението е розово. Ако погледнем реално – до милионера, управител на болница, стоят санитарката и шофьора на линейка. Но не са равнопоставени. Няма и как да са, стига заплащането да бъде на справедлива и ясна основа. Не можем да гарантираме това.
С отпадането на COVID добавките (нормално, това все някога трябваше да спре), отново на дневен план изникнаха вечните въпроси. Сигурно все някъде може да се открие решение, но докато го няма – трудно ще убедите млад специалист да започне работа като лекар, както и няма как да разчитаме на армията от безименни герои, които чистят, сменят подлоги, оформят документи, карат линейки или поддържат техническите системи в изправност. Медицинските лица отново протестират, при това – с право. Заплахите за групово подаване на молби за напускане не са нереални. Това е проблем, който не е бил никога решаван – смислено и по достойнство. Ще кажете, че често ви казват и „носиш си и си плащаш всичко“ – другата страна на проблема. Не е изолиран случай, нали?

Кризата с лекарствата

В центъра сме на огромна криза с ресурси, доставки и съответно, тя се усеща и в лекарственото снабдяване. Съвсем не говорим за дребните липси – има го тук, няма го там. Оголват се стратегически лекарствени продукти, от които зависят хронично болни.  Решение няма, има прехвърляне на топката и топкане. Ту е виновна аптеката, ту някой ги крие, ту те вече не са в България, продадени са на други страни, в които има явно повече нуждаещи се. Не се верифицират лекарствените средства, няма ясен контрол върху липсите. В тази среда няма какво друго да се случи, освен инициативата да поемат куфарните търговци и да си отворят „мобилни аптеки“ в багажниците на автомобилите. Нерегламентираният внос на лекарства от Турция е огромен сив бизнес, който никому не прави впечатление. Напротив, опиянява лесната достъпност и наличността на лекарства, които в България са дефицитни. Но ви обслужва дама, която няма фармацевтично образование и само допреди малко е складирала бурканите с маслини.

Обратно към хартията, че е "по-сигурно"

Години наред говорихме за дигитализация на здравеопазването, за електронни направления, мобилни приложения за здравни досиета, рецепти, подписи, ново ниво на сигурност и ефикасност. Тези теми бяха особено модерни по време на COVID кризата, когато всички търсехме ефективност и разумни решения в полза на електронизацията. Днес сме на друго мнение – да поизчакаме, да дадем шанс на хартията, да не стане както с електронното гласуване, което не било „достатъчно сигурно“. Крачка напред и две назад, любимата ни стъпка. Много е забавно да проследите историята на дигитализацията в българското здравеопазване, която е низ от шумно обявявани победи и тихи отстъпления. В момента сме явно на фаза тихо отстъпление. Явно всичко ще започне наново скоро.

Присъдата - живот с решение на ТЕЛК

Кризата удари не само работещите в здравния сектор, а и болните, най-вече тези с ТЕЛК решения. Само си представете, че някъде стои комисия, която отмерва проценти. По съвсем законови рамки това може, това не може. Не повдигаме за първи път проблема с решенията за лечение и пенсия за хронично - болните. Павлина Григорова говори за „умисъл и желание да бъде намален броят на болните. Звучи зловещо, но как иначе може да бъде обяснена картината на настоящето – медицинска експертиза, която вместо социална закрила и път към лечение убива бавно, липса на лекарства, спиране на терапии, отказ да бъдат отпуснати помощни средства или извършени операции.“
Звучи страшно, но и икономически прагматично.

Детската болница - близо и далеч

Детската болница – от дълги години ви говорим за нея, за пътя към изграждането й. Ако се натрупат всички папки, в които се съхранява документация, коментари и мнения по темата, те вероятно биха били по-високи и от най-високата сграда в България. Детската болница е лакмус, символ на топкането на топката и прехвърлянето на отговорността.
Става все по-голяма нуждата от нея. Но не на хартия, не в обещанията на правителството, а реална, работеща и спасяваща живота на българските деца. Но засега я няма. Имаме тонове с папки, експертизи, мнения и коментари. Те все още не могат да заменят една работеща болница, пълна с лекари-професионалисти, отдадени на мисията да спасяват детски животи. Засега имаме обещание, че сградата  на Детската болница ще е в Горна Баня, но имахме обещания и преди. Докато не стане, а то става прекалено бавно и тромаво, разчитаме на благотворителност и на „чудесата“, които ни обещават в съседна Турция.

Къде е Сашко?

Някой знае ли къде е Сашко? В последните дни  България живее с това дете, хиляди хора претърсват всички възможни кътчета в Перник, за да открият малкия Сашко. История, която наистина се надяваме да има щастлив край. Но тук е време да повдигнем и още един въпрос. Сашко не е единствен. Неговият случай бе прегърнат от хората и се случи чудото, че успя да ни обедини. Дали всички такива случаи на деца в нужда могат да разчитат на чудо? Как е живял до момента Сашко? Какво ще бъде бъдещето му? Дано го открият жив и здрав.
Обществената добронамереност и желание за взаимопомощ в България не са закон. Именно и заради това около нас живеят хиляди деца в неравностойно положение. Трябва ли да се случи нещо, за да поговорим за тях, за начина им на живот, за сигурността, образованието, за бъдещето им. Нали не трябва винаги да разчитаме на чудо или на хорската милост покрай някоя благотворителна акция?

Докато си играем на "стабилно правителство" и на "бъдеще за парламента", на мен лично започна да ми става много скучно. Разбирам нуждата и от двете, но виждам, че те няма да се случат лесно. Дотогава – има по-сериозни проблеми, които никой не поставя за обсъждане. Или го прави така, че да спечели точки, а топката да не му излиза от ръцете. Без да я подава никому. Тихичко се клатим в автобуса, толкова тихичко и приспивно, че дори вече бъркаме люшкането с движение напред. Говорим си много, но това е просто "бял шум". Той успокоява и приспива.