Идва ли краят на извънредното положение

От 21 март 2022 г. в България отпада изискването зеленият сертификат да е необходимият пропуск, даващ възможност на притежателя си да живее без ограничения.

Зеленият сертификат отпада

Отмяната е ясен знак, че вирусът, разтърсил, променил и преобърнал света ни, е намалил пагубната си сила. Той се е укротил, а ние почти сме успели да се научим да живеем с него.

Данните показват, че в последните дни случаите на заразени с COVID-19 намаляват, както намаляват и хората, настанени за лечение в болници и в интензивни отделения.

Разбира се, отмяната на зеления сертификат не означава, че трябва да пренебрегнем правилата за предпазване, защото ако го направим, със сигурност ще стимулираме вируса SARS-CoV-2 да се развихри отново.

COVID-19 властва в света малко над две години. Подложи обществата на сериозни изпитания, промени дневния ред, предизвика страдание, болка и смърт, но и състрадание, съпричастност и подкрепа.

Дали ни направи по-силни и обедини ли ни, или задълбочи различията? Отговорите на тези въпроси не могат да бъдат еднозначни. По-важно е обаче, дали си извадихме поука от изпитанието COVID-19, през което продължаваме да преминаваме?

Сега, през март 2022 г. всички ние се чувстваме по-спокойни, защото знаем повече за вируса, за пораженията, които нанася, за болестта и лечението й, за предпазването. Струва си да си спомним как започна всичко.

Началото – COVID-19 излиза на сцената

На 30 януари 2020 г. СЗО обяви международна извънредна ситуация. Причината: засилващото се разпространение на коронавирус, който все още беше под името 2019-nCoV. Данните от Китай показваха, че има близо 8 000 заразени, а 170 души са починали. Тръгнал от Ухан, в този период вирусът достига до 18 държави.

Обявявайки международната извънредна ситуация, от СЗО изразиха увереност, че ако бъдат предприети засилени мерки от всички държави за ранно откриване на заразените, за изолирането и лечението им, както и за социална дистанция, е напълно възможно разпространението на вируса да бъде прекъснато.

От този момент, в началото плахо и с информация за малък брой заразени, COVID-19 влезе в живота на хората от целия свят и го превзе до степен на непоносимост.

На 24 февруари 2020 г. у нас беше създаден Национален оперативен щаб (НОЩ). Оглави го директорът на ВМА проф. Венцислав Мутафчийски.

>>> Началникът на ВМА проф. Венцислав Мутафчийски оглави оперативния щаб, създаден заради коронавируса COVID-19

В тези февруарски дни започна да идва информация за увеличаващия се брой на заразените. В Италия първи изолираха 11 селища, бяха установени и първите случаи на хора с COVID-19 в Дания, Норвегия, Естония, Румъния и Северна Македония.

На извънреден брифинг на 8 март 2020 г. НОЩ съобщи, че у нас са регистрирани първите 4 случая – в Габрово и Плевен.

На 13 март 2020 г. Народното събрание подкрепи предложението на правителството и обяви извънредно положение в България.

>>> Правителството обявява извънредно положение в България от 13 март 2020 г.

От 4 заразени постепенно броят на хората с COVID-19 започна да расте и в пика на някоя от вълните достигаше до няколко десетки хиляди на ден.

Управлението на кризата COVID-19

Мерките, предприети в началото и още преди СЗО да обяви пандемията от COVID-19, бяха насочени към възможността да се ограничи разпространението на заразата, а лечебните заведения, медицинските работници и институциите да се подготвят.

Постепенно ситуацията излезе извън контрол. Причината беше, че от самото начало не здравните власти и експертите, а политиците се заеха да управляват кризата. Така хаосът превзе не само системата на общественото здравеопазване, но и обществото.

Затворени, изолирани и изплашени българите станаха заложници на управляващи, които не само не бяха в състояние да се справят с кризата, но и я задълбочиха. НОЩ се превърна в нощния кошмар на всички с пресконференции по никое време, заплахи и размахване на пръсти. А това със сигурност не помогна, за да бъдат разбрани и спазвани наложените ограничения.

Драмата се задълбочи, когато станахме свидетели на хора, които умират на стълбите в болниците или в линейки, на изтощени до смърт лекари и медицински сестри, които работят без предпазни средства. Но и когато, провокирана от COVID-19, здравната система показа всички пробойни и дефекти, трупани години наред.

За тези две години на поста здравен министър се смениха няколко души. Но всички добри намерения на служебния здравен министър да коригира начина, по който кризата се управлява, не успяха да сработят напълно. Българите бяха уморени и продължаваха да са изплашени. А понеже не вярват на управляващите, то не се довериха и на действията им насочени към справяне с кризата COVID-19.

Липсата на доверие е в основата не само на нежеланието да спазваш мерките и да се противопоставяш на всяко решение, но и на ниските нива на ваксинация, които създадоха реална опасност за живота на хората.

Животът с COVID-19

COVID-19 е изпитание. В началото не вярвахме колко е опасен. За съжаление, и сега, две години по-късно и след толкова много жертви, продължава да има хора, които са убедени, че подобен вирус няма и всичко е измислица.

Постепенно започнахме да научаваме подробности за вируса, заболяването, което предизвиква, усложненията, лечението, медикаментите, начините за предпазване, ваксините.

В тези месеци разбрахме колко са важни науката и хората, посветили живота си на нея. И това е едно от големите постижения за обществото ни в този период. Скритата до момента област на познанието и нейните представители се превърнаха в центъра, около който се събират всички, защото вярват, че там ще намерят отговорите на важните въпроси.

Животът с COVID-19 вече не е толкова плашещ. Може би, защото го опознахме, но и защото знаем, че има начини да се предпазим – като спазваме правилата и се ваксинираме, като поемем отговорност.

Кризата COVID-19 наложи различен ритъм на живот. По-точно е да се каже, че особено по време на пълното затваряне създаде усещането, че няма ритъм, че всичко е спряло, че животът се е превърнал в застинал кадър. Това се промени с времето. Не се промени обаче дълбоката разделителна линия сред обществото. От началото на пандемията българите са разделени. На вярващите в съществуването на COVID-19 и на отричащи факта, на спазващи правилата и на противопоставящи им се, на хора, които знаят, че ваксините помагат и предпазват и на други, които ги отричат.

Казват, че в драматични и тежки ситуации хората се обединяват. Ние не успяхме. Въпреки това обаче, от началото на кризата хиляди българи се включиха в инициативи в помощ на болници, лекари, нуждаещи се. Събираха предпазни средства, лекарства, апарати. Осигуряваха храна на нуждаещите се, болните, карантинираните. Обгрижваха. Всъщност доброто, съпричастността, желанието да помогнеш и да подкрепиш се превърнаха в неотменна част от живота. И благодарение на тях вероятно по-лесно се преглъщаше информацията за проблемите, за липсата на лекарства, за невъзможността да получиш лекарска помощ, за смъртта.

Вероятно благодарение на тях ще успеем и две години по-късно, когато се вижда края на пандемията. Защото само те в комбинация с осъзнатото ни чувство на граждани, които носят отговорност не само за себе си и близките си, но и за цялото, сме в състояние да се справим с уродливите практики, с лицемерието и лъжите, невежеството и безпросветността.

С онова, което трови живота ни и го деформира. Прави го лишен от смисъл, тъжен и без цел. А това е много по-страшно от вируса SARS-CoV-2, тръгнал преди две години от Ухан.

По-страшно е, защото с него успяваме да се преборим благодарение на науката и усилията на хилядите хора. За COVID-19 има лечение. За безразличието и апатията няма.