Калина Арсова: Дано снимките на нашите родени герои ни накарат да преосмислим за какво си струва да се тревожим и радваме!

Тя излъчва топлина и мъдрост. Те са част от образа й също като усмивката, която грее в очите й и излъчва светлина. Казва, че за нея е привилегия да стане част от толкова лични мигове и докато снима родените герои се надява фотосите им да предизвикат уважение, а не съжаление. Самата тя ги уважава безкрайно и ги обича. Това личи от начина, по който ги снима. Тя е известната фотографка Калина Арсова, която заедно с екипа на фондация „Нашите недоносени деца“ създадоха изложбата „Родени герои – животът, който предстои“, в която са показани фотосите на малките герои от дните на раждането им през различни етапи от живота им. Това трябва да се види и да се съпреживее. Последното е лесно благодарение на майсторството на Калина Арсова. Признава, че изпитва удовлетворение, когато разбере, че създаденото от нея е постигнало целта си – да се опитаме не само да разберем и да бъдем съпричастни, но и да подкрепим. Защото преминалите тънката граница между живота и смъртта и вкопчилите се с цялата сила на своите мънички сърчица в бъдещето и светлината бебчета го заслужават. Родителите, чиито деца снима Калина, я наричат необикновена и изключителна. И тя наистина е такава. Може би защото, както споделя нейна позната: „Възхищавам се на голямото ти сърце и цялата ти отдаденост на тази благородна кауза, аплодисменти за прекрасното ти дело. Влюбена съм в снимките“. Едно е сигурно – и вие ще се влюбите в тях и в героите им, чиято крехкост не бива да ви заблуждава. Те носят сила и дух, които Калина Арсова е открила и показала по един неповторим начин.

Г-жо Арсова, какво изпитахте, когато видяхте подредени от двете страни на Моста на влюбените шейсетте пана с героите от Вашите снимки?

Идеята за този проект беше с мен от доста време. Още преди около година и половина някак зачестиха семействата с недоносени деца, които снимах. Те споделяха своите затрогващи истории и аз изпитах огромна нужда да ги разкажа в снимки. Така че когато видях изложбата подредена, се почувствах истински привилегирована, че имах тази възможност и заедно с фондация “Нашите недоносени деца” я реализирахме.

Каква беше реакцията на първите, видели фотографиите? Споделиха ли нещо?

След първото снимане в неонатология се прибрах у дома и дълго и силно прегръщах двете си момчета благодарна, че ги имам. Баща им погледна снимките, които бях направила и се просълзи. Бяха много разтърсващи за него. Някои хора споделиха, че изложбата им е харесала много и са преживели снимките като докосващи и трогателни, без да носят болка и трагедия, а по-скоро победа. Иска ми се, гледайки тези снимки да преосмислим за какво си струва да се тревожим, ядосваме, радваме. Можем ли да бъдем по-търпеливи, по-толерантни, по-благодарни, да намираме истинско щастие и смисъл в простичките ежедневни радости, които приемаме за даденост? За мен основният смисъл в тази изложба е да отрази различните етапи и трудности, и победи в живота на преждевременно родените. Лесно е да си затвориш очите за съдбите на тези деца, когато не се сблъскваш с тях в ежедневието си, но когато става дума за една толкова обществено значима кауза, трябва да се включат всички. Докато снимах тези кадри се стремях те да предизвикват уважение, а не съжаление. Това беше и моята емоция към малките герои - безкрайно уважение.

Разкажете повече за идеята и за целите, които тя си поставя?

Фондация “Нашите недоносени деца” се стреми да привлече вниманието към необходимостта от дългосрочна програма за подкрепа на недоносените деца от раждането им до училищна възраст. Затова в изложбата присъстват по-големи деца, работещи с професионалисти. Недоносените деца са изложени на много рискове от редица затруднения, които могат да бъдат напълно преодолени с правилната намеса. Моята вътрешна мисия беше да се подчертае важността на кенгуру грижата и ранния контакт между майката и бебето. Качествените кувьози са необходими, но не и достатъчни за оптимално развитие.

Какво не знаят хората за недоносените бебчета?

Когато чуят “недоносено дете” повечето хора си представят малко безпомощно бебе в кувьоз. Концепцията на изложбата е точно в това - да може широката аудитория да види силата на недоносените бебета и пълноценните личности, в които се превръщат. Стига да им се даде този шанс.

Как се снима в мигове, подобни на снимката, с която фондация „Нашите недоносени деца“ обявява началото на изложбата?

На тази снимка е бебето Деан, което за пръв път е в прегръдките на мама след 2 месеца прекарани в кувьоз. Когато влязох при него, майката и медицинският персонал се приготвяха да направят кенгуру грижа за пръв път. Докато го наблюдавах в кувьоза, Деан беше буден, но вял и отпуснат. Когато го поставихме на гърдите на майката, тя го гушна и започна да му говори, а аз да снимам. Деан се усмихна. Първоначално си помислих, че просто прави гримаси, както повечето новородени. Но той започна да се усмихва широко и дълго с трапчинки на бузите, просто засия, тонусът и движенията му напълно се промениха. Беше неописуем момент. Чувствах се истински благословена да бъда до мама и бебе в този съкровен момент. Имах привилегията да съм някъде, където по принцип не е позволено да влизат външни хора и присъствах на тези лични мигове, но в същото време трябваше да бъда и добър професионалист и да мисля бързо и адекватно за чисто технически неща като светлина, композиция, ракурс, кадриране.

Всъщност как се снимат деца, г-жо Арсова и защо те са в центъра на творчеството Ви?

Децата са неприкрити, истински, винаги си играят. Изкуството също е форма на игра, както и снимането. Аз също обичам да играя и съм много щастлива, когато успявам да донеса радост и на други хора чрез това.

А защо фотография?

Дава ми хубав повод да си говоря с хората, а аз обичам да общувам. Харесва ми да съм обградена от красота и светлина.

Коя от безкрайните срещи с тези родени герои и техните близки Ви разтърси най-силно и няма да забравите никога?

Снимането е много лично и запомнящо се преживяване за мен. Дори в обикновените ситуации. Колко повече бяха за мен тези трудни снимания! Думите на няколко майки никога няма да забравя:

„750 грама се роди. Толкова тежат 3 пакетчета кайма.“

„Когато се събудих след секциото и ми казаха, че мога да го видя, аз всъщност съвсем не бях сигурна дали искам. Бях след пълна упойка. Много ме беше страх да го видя, беше ме страх да го запомня, да се привържа. Никой не ти дава никакви гаранции, всеки само казва, че положението е критично.“

„Бебетата бяха две. Когато започнах да раждам, лекарите казаха, че това е аборт и не очакваха да родя живо бебе. Но той оцеля въпреки всичко, ето го там, моят „аборт“ е на 2, виждаш ли го, онзи с тротинетката.“

„Родих в стаята. Мислеха, че бебето е мъртво. Когато го претеглиха, то започна да мърда. Акушерката каза, ама то е живо, какво да го правя?“

„В неонатологията чувах само лоши прогнози и никаква надежда. Единственото което исках тогава, е да видя снимки на вече пораснали дечица, да видя че са здрави, че ходят, че виждат, че говорят.“

„В 25 седмица видяха, че водите ми са намалели драстично. Лекарят ме прати без лечение у дома с думите: „Не виждам смисъл да се борим за тези 700 грама“. Роди се 6 седмици по-късно. Силно увреден, без шанс за живот според лекарите, той надмина очакванията и се преборихме заедно!“

Може ли да кажете, че именно тези колкото крехки и миниатюрни, толкова и заредени със сила и воля за живот мъничета са героите днес?

Да, защото от момента, в който са родени, трябва да се борят за неща, които приемаме за даденост – да дишаш, да виждаш, да разтвориш пръстите си и да хванеш играчка, да направиш крачка. Според мен това ни помага да се научим да оценяваме това, което имаме и да не забравяме, че не всички имат този късмет.

Какво научихте за хората, снимайки ги?

Че хората не подлежат на поставяне под общ знаменател. Ежедневно общувам с изключително разнообразни хора и това ме обогатява неимоверно.

А за самата себе си какво научихте?

Че съм късметлийка да имам работа, която ме прави толкова щастлива и удовлетворена. Всяко снимане ме зарежда с вдъхновение и ентусиазъм.

Родителите на мъниците, чиито образи запечатвате, ви определят като неповторима, невероятна, най-добрата. Удовлетворена ли сте?

По принцип съм много критична към себе си, винаги смятам, че е имало още какво да се снима и да се направи по-добре. Тази изложба е нещо, за което се почувствах горда от свършената работа. Наистина смятам, че се получи нещо ценно и смислено.

Фотографията е?

Моят начин за общуване със света. Дава ми възможност да изразявам трудно изразимото.

Ще Ви помоля да довършите изречението: Една снимка може…

Да бъде правилната искра в правилния момент, която да събуди любопитство, да разтърси, да предизвика.

И на финала коя е Калина Арсова?

Мисля, че най-пълноценно отговорът на този въпрос може да се види, когато човек се вгледа в снимките ми.